"Скритият дар"

В живота си всеки от нас има моменти, в които изпитва нужда от спокойствие и презареждане. Начините да постигнем това са много, вероятно колкото са и хората. Времето за уединение и търсене на душевен мир е време, когато се пренасям в друг свят: далечен, непознат, красив, цветен, фантастичен, вдъхновяващ, загадъчен, измислен, но истински. Как го постигам? Чрез книгите. И както казва Цицерон: "Дом, в който няма книги, прилича на тяло без душа". 

С тази публикация полагам началото на рубриката "Скритият дар". В нея ще ви представям по една от притчите, които в продължение на дълги години Джериес Авад е събирал в едноименната си книга. 

снимка: Интернет

ДУМИТЕ СА КАТО ПЕРА, РАЗПИЛЕНИ ОТ ВЯТЪРА

Един ден млада жена обидила най-добрата си приятелка, като се държала неучтиво и грубо с нея. Тя веднага съжалила за постъпката си, но било прекалено късно. Приятелката й не желаела да й прости. Каквото и да опитвала младата жена, усилията й били напразни.

В стремежа си да поправи стореното тя отишла при най-възрастния и мъдър мъж в града за съвет. Старецът я изслушал търпеливо, за да разбере колко сериозна е младата жена и колко силно иска да й бъде простено.

Той й обяснил, че понякога, за да поправим грешките си, трябва да положим наистина големи усилия. Затова я попитал: „На какво си готова, за да изкупиш вината си?" Отговорът бил: „На всичко".

Като чул горестните й вопли, старецът усетил колко е голямо отчаянието й и осъзнал, че трябва да й помогне не само да разреши проблема, но и да промени характера си.

— Две неща са нужни, за да постигнем желаната промяна — казал той. — Първото е доста трудно. Вземи най-големите си възглавници с птичи пух и пробий малка дупка във всяка от тях. После, преди да изгрее слънцето, остави по едно перо на прага на всяка къща в града. Когато свършиш, се върни при мен. Тогава ще ти кажа каква е втората ти задача.

Младата жена се забързала към къщи, за да изпълни заръката, макар че й било мъчно за възглавниците, понеже били доста скъпи. Цяла нощ бродела в студа от врата на врата и внимавала да не пропусне някоя. Пръстите й замръзнали, а острият вятър пълнел очите й със сълзи. Тя тичала през тъмните улици, щастлива, че има нещо, което ще й помогне да върне доверието на приятелката си. Когато небето започнало да просветлява, тя оставила последното перо.

На изгрев слънце жената се върнала при стареца. Била изтощена, но щастлива, че усилията й ще бъдат възнаградени.

— Възглавниците са празни. Пред прага на всеки дом оставих по едно перо.

— Сега — казал й старецът — се върни и отново напълни възглавниците с перата. Тогава всичко ще бъде както преди.

Жената била потресена от чутото.

— Това е невъзможно! Вятърът отнасяше всяко перце в момента, в който го оставях пред къщата! Ти не ми каза, че ще трябва да събирам перцата обратно! Ако това е втората задача, то тя е неизпълнима и нищо няма да бъде както преди!— Права си — казал старецът. — Никога не забравяй, че всяка от думите ти е като перо, отнесено от вятъра. Веднъж изречена, никакво усилие, независимо колко е сериозно и колко дълбоко от сърцето ти идва, не може да я върне обратно.

 

Подбирайте думите си добре и мислете, преди да ги изречете, особено пред онези хора, които истински обичате.

 

Из  „Скритият дар“,  Джериес Авад