"Скритият дар"

 

Измъченият затворник

 

По време на управлението на Луи XIV един човек бил осъден на смърт. Затворили го в замък на върха на една планина. Само ден делял мъжа от изпълнението на присъдата и затова той бил крайно напрегнат и отчаян. Тогава крал Луи XIV, известен със странното си и лукаво поведение, го изненадал с появата си в килията му през нощта:

— Знам, че утре присъдата ти трябва да бъде изпълнена — казал му той, — но реших да ти дам шанс. Ако се справиш със задачата, която ще ти поставя, утре ще си свободен и ще наредя амнистията ти. Тази нощ килията ти няма да има пазачи. Тук някъде има скрита врата. Успееш ли да я намериш, си свободен. Ако не я намериш, пазачите ще дойдат утре сутрин и ще те изведат за екзекуцията.

Скоро пазачите пред килията на осъдения наистина си тръгнали, като преди това свалили белезниците му, за да не губи ценно време.

Затворникът не можел да повярва, че има реален шанс да отърве смъртта. Тъй като нямал какво да губи, решил да се възползва от възможността и веднага започнал да търси отвора в килията си. После претърсил цялото крило, в което се намирала неговата килия. Във всички килии и ъгли. Изпаднал в еуфория при вида на отвор в коридора, покрит с износен килим. Слязъл по него и попаднал в тунел, в края на който имало стълби. Изкачил се по тях, но после го очаквали още стълби. Той продължил да се катери и усетил струя студен въздух в лицето си. Бил сигурен, че е намерил мечтания изход, но стълбите не свършвали. Катеренето продължило, докато затворникът не стигнал до една много висока кула. Постоял там известно време объркан. Не знаел накъде да поеме и почувствал, че е изгубил шанса да спечели свободата си.

Капнал от умора, затворникът се върнал в килията си. Проснал се на леглото, но не можел да заспи, защото бил убеден, че Луи XIV не го е излъгал. Нервно започнал да почуква по стената, когато внезапно един от камъните се изместил от мястото си. Затворникът, обнадежден, скочил и махнал камъка. Видял тесен тунел. Едва се побрал вътре. Започнал да пълзи и скоро чул звук от течаща вода. Радост изпълнила сърцето му, че този път е намерил правилния изход. Накрая открил пролука, но тя била зазидана. Опитал да я отвори, но напразно. Бил на няколко крачки от свободата, но нямал късмета да стигне до нея.

Затворникът продължил отчаяно да търси изхода, но всичките му усилия били напразни. Накрая той се върнал в килията си.

Нощта била към края си и през прозореца на килията се промъкнали първите слънчеви лъчи, сякаш за да известят затворника, че изпълнението на присъдата му приближава. Той лежал на пода отчаян, изтощен, загубил всяка надежда. Внезапно пред него застанал кралят и му казал:

— Виждам, че си още тук.

— Надявах се, че не сте ме излъгали — отговорил затворникът.

— Бях честен с теб.

— Но аз претърсих всяко ъгълче на замъка и нищо не открих! Къде е изходът?

—  Вратата беше отворена през цялото време. Ти можеше просто да излезеш през нея, без никой да те спре!

Често най-верният отговор е най-простият възможен.

Из  „Скритият дар“,  Джериес Авад