"Скритият дар"

 

Любовта и лудостта

 

Някога, много отдавна, когато бил създаден светът, още преди да се появят хората, добродетелите и пороците се носели из въздуха и умирали от скука, чудейки се какво да правят. Един ден се събрали заедно, по-отегчени от всякога.

Изведнъж на Честността й хрумнало да поиграят на криеница. Всички харесали предложението й и Лудостта веднага извикала: „Искам аз да броя, аз!" Понеже никой не бил достатъчно откачен да търси Лудостта, всички вкупом се съгласили. Тя се облегнала на едно дърво и започнала да брои: „Едно, две, три..." През това време останалите хукнали да се крият.

Нежността се закачила на Луната, Предателството се скрило в купчина боклук. Симпатията се свила между облаците, а Страстта потънала чак в центъра на земята. Лъжата казала, че ще се скрие под камък, но се спотаила на дъното на езерото, а Алчността влязла в един чувал толкова навътре, че той се скъсал.

Лудостта продължавала да брои: „Седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и едно..." В този момент всички пороци и добродетели вече се били скрили — всички без Любовта. Поради своята нерешителност тя не можела да избере къде да се скрие. И това не бива да ни учудва, защото всички знаем колко ни е трудно да скрием любовта.

Лудостта брояла: „...деветдесет и пет, деветдесет и шест, деветдесет и седем..."

Когато тя стигнала до сто, Любовта скочила в близкия розов храст, а Лудостта се огледала и извикала: „Идвам, идвам!"

Когато се обърнала, тя намерила първо Мързела, защото той нямал никакво желание да се крие. После дошъл ред и на Нежността, която лесно можело да бъде забелязана върху Луната, на Лъжата от дъното на езерото, на Страстта в центъра на земята. Един по един Лудостта открила всички — без Любовта. И започнала да се отчайва, защото усилията й оставали напразни.

Ядосана на Любовта, Завистта прошепнала на Лудостта: „Хайде, остава ти само Любовта и тя се крие в розовия храст".

Лудостта грабнала една дървена вила и започнала да мушка с нея в розовия храст. Мушкала, мушкала, докато сърцераздирателен вик не я накарал да спре.

Любовта излязла от храста, криеща очите си с ръце. Между пръстите й се стичали две вадички кръв, които идвали от очите й.

— Какво направих! Какво направих! — извикала Лудостта. — Аз те ослепих! Как да поправя това?

—  Няма как. — отговорила Любовта. — Но можеш да станеш мой водач.

И така, от този ден нататък Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръка.

Из  „Скритият дар“,  Джериес Авад